За делото на св.цар Борис І или за истинските герои на историята

За делото на  св.цар Борис І или за истинските герои на историята

© Стефан Чурешки
Философията на историята е от голямо значение за осмислянето на религиозността на кой да е народ от граматизираните поля на Стария континент. В европейските държави религиозната философия на историята е отдавна разработена и проучена, защото легитимизмът на християнството освен от чисто религиозен евангелски аспект се обосновава и философско-исторически от анализа на запазените исторически свидетелства и от състоянието на философската памет на вече християнизирания народ. Оттам – от философията на историческия прочит и от религиозната функция на обществения исторически разказ –  твърденията за религиозността на народа като народопсихология, като манталитет, като вродена способност за богословие и като еманация на една религиозна мисия се извеждат от исторически примери. Няма в Европа народ, който да се самоотрекъл пряко или косвено от християнските ценности като е оспорил чрез твърденията на историческите текстове и устни изкавнаия религиозността на нацията или на своите политически водачи. Нещо повече. Политико-културният прочит на миналото, както е в Англия например преминава през изследване на религиозността и се обосновава философски от религиозни събития. Съвременната политическа философия с нейното учение за толерантността всъщност е реплика на религиозните движения в Европа след Реформацията, но в България за съжаление много овластени хора не си дават сметка, че политическата философия на Европа в основите си изхожда от евнагелските принципи, които православните пазят най-добре от всички изповедания. В осмислянето  на политическото устройство на коя да е държава от Европа голямо значение играе представата за религиозността, а представата за религиозността се формира и от официалното знание за историята. За съжаление в България официалната историческа наука видно от съдържанието на учебниците по история за училищата не отдава значимото на православието и по тази причиниа има и едно подценяване на делото на св.цар БорисІ.
В България философията на историята от религиозна гледна точка почти не е разработвана. В българската историография от Възраждането насетне се приемат наготово някои историко-философски твърдения, които се поставят като изводи и обобщения след статистически фактографски проучавния, но цялостна филосфия на историята в България с оглед на факта, че сме 1100 години християни не е написана с изключение на няколко текста от началото е сирдата на миналия век. След 1944 година  философията на историята като основа на общественото действие и знание следваше тълкуванията  на историческия материализъм, който е атеистичен и антицърковен и така българското минало се постави в тълкувателната логическа верига на религиозното отрицание. Историята запази своите помощни религиозни функции, но вече подкрепяше религията на комунистите, която е сакрализирана форма на историческия материализъм и затова повечето от историците в България всъщност са религиозни дейци, но дейци на друга религия, различна от християнството. Целенасочено и координирано от най-високи управленчески места в България религиозният християнски елемент на българската история беше  оспорван, оплют и низвергван. Това се отнася както за фактографските проучвания върху историята на Църквата, която история още не е проучена напълно, така и върху общо философският прочит на българското минало като извод за религиозната съпричастност на българите. Чрез изопачаване на исторически данни и чрез произволни анализи, които  набираха материал главно от простонародната селска култура на българина се “доказваше”, че българинът не бил изконно вярващ, че бил волнодумник и еретик и че атеизмът на народа е естествено следствие от неговото религиозно отрицание, проявено като устойчива народопсихология и доказвана най-вече от модерни атеистични литературни образци. Така програмата на властта  за атеистично и материалистично превъзпитание на българския народ беше защитавана от исторически и литературни примери, за да може чрез историческия легитимизъм да се докажат философските постулати на модерния атеизъм, от които зависеше защитата на идеологията на политиката на управляващите. Например за богомилството, което е считано за социално-реформаторско движение подобно на протестантството в Европа се написаха огромен борй текстове и са направиха много научни прояви, докато за православието като догмат, канон, учение и църковен обред почти не съществуват исторически, философски и литературни  текстове от нашата хуманитарна мисъл през ХХв.  Притискането на религиозното съзнание на българите чрез тълкуванията на подбрани исторически факти не произлиза от естествения прочит на историческите извори, а е следствие от една предпоставена философска постройка на атеизма, която тоталитаризмът  натрапваше чрез образованието и “научността “ в съзнанието на българите.  А освен това българите нямаха своя школа във философията на историята и ползваха най-вече идеалистичните държавнотворчески философски образци на Хегеловата философия, която се защитаваше от примери на българското държавно минало схващано като светска история на институциите. Така например периодизацията на историята, направена от проф.Васил Златарски през 1895г., която периодизация съдържа в себе си философските предпоставки за обяснение  на историята е направена въз основа на държавно-политическите периоди от българското минало. Тази периодизация все още стои като последна философска инстанция при изучаването на историята, макар периодите на прекъсване, каквито са чуждите робства през Средновековието да поставя контестация на глобалността на държавно-политическия възглед. Защото философията на историята изисква приемственост, която приемственост да бъде издържана на всички равнища на обществено и личностно развитие на дадена общност. Приемствеността изисква освен политически и културен прочит, изисква устойчивост и непроменяемост на философския категориален апарат и изисква издържан феноменологичен прочит на явленията от българското битие. Такава устойчива историческа конструкция, където приемствеността да се проявява на всички равнища – от детайлно материализиран до обобщаващ духовен аспект- предлага единствено периодизцията на миналото въз основата на религията и религиозността. Защот едниственото явление, което се е запазило във времето и пространтството без изменения в течение на хилядолетие е Българската Православна Църква, чиито основи са положени по време на управлението на св.цар БорисІ. Всъщност онова, което е направено при цар Борис е запазено във времето и самото то е запазило българската нация от претопяване. Става дума за религията, езика и съзнанието за единна народност на българския народ. Това триединство е ярко забележимо през турско робство и е оспорено единствено от новата философия на модерността, която иска да разлъчи вярата от езика и съзнанието за народностна принадлежност на българите. Фактически днес на най-високо политическо място се говори за национална доктрина на българите. А тази доктрина е формулирана от делото на св.цар Борис І, което го направи най-великият българин на всички времена. Неговата идея за действие се заключава в следване на три постулата, които служат като завет на българския народ и се следват от делата и помислите на всички по значими българи до модерността през ХХв. Трите стълба на нашата самоличност като самостоятелно културно-политическо явление са издигнати от смисъла на делото на св.цар Борис І. Тези стълба са източното православие, славянобългарската писменост и схващането за българите като органическа нация, която е единна в своето историко-философско осмисляне през всички времена, независимо от това дали имаме държава или не. В този смисъл делото на св.цар Борис І прехвърля всякакви условни граници на политическо и историческо деление на времената и се свързва с вечността. Затова и българите пазят спомена за светеца, чието дело не е просто християнизирането на българите-езичинци, а е създаването на една национална доктрина, която може да се прилага независимо от политическите, териториалните и демогражските промени на българската народност. Фактически, от правомерна научна гледна точка в историята може да се твърди, че българската история е съставена от два големи дяла. Единият е езическия период  до 864 или 865 година, а другият е християнския период, в който ние живеем и до днес.  Само с религиозно осмисляне на фактите от миналото ни  може да се обясни интригата в българската история и да се проследи ясно цивилизационната задача, която българите са имали да разрешават в своя вековен исторически път. Единствената истинска  периодизацята на историята и следователно нейната притчообразна философия може да се състави  въз основа на религиозността  и само чрез религиозността могат  да  се обяснят задълбочено и цялостно  събитията от близкото и далечното минало за да се  даде плътна познавателна тъкан при обяснението на делата както на изтъкнатите народни водачи, така и на делата на безименната народна маса, която в българския случай проявява изключителна привързаност към традициите и към високите ценности на цивилизационното съзнание.  Защото философският въпрос за същността на религията и на религиозните представи не е нищо друго освен сериозен научен въпрос за състоянието на цивилизационното съзнание на дадена личност или на определен народ. И затова св.цар Борис І е цивилизатор на България и затова е канонизиран от БПЦ за равноапостелен, както св.св. Кирил и Методий. Всъщност в оспорването на религиозната притча на автентичната  българска  история се съдържа голяма обида към българите и към делото на цар Борис.Ако българите за 1100 години културен  живот не са станали истински християни и  не познават високото богословие и житейско-философските принципи на вярата, то тогава има нещо сбъркано в тяхното цивилизационно съзнание и питането на обективната философия на историята е защо дрги народи са се цивилизовали, а българите не са успели. Оттук – от оспорването на истината, че българите са истински християни след Покръстването – идват отрицателните определения за нашата народопсихология, които определения често пъти водят до нихилизъм, който нихилизъм се открива най-вече в делата на модерната българска интелигенция, страняща от християнството като обяснетелна система на явленията  от човешкото битие. Тъй като притчата  на историята е ключова база на представите в българската хуманитарна  наука и в литературата, както и в представите за политическото устройство на българите, то и постулатите за религиозността на българския народ като способност за цивилизоване ще бъдат в корена на представата за бита и душевността на българския народ. Оттам ще произтекат решения и действия, които пряко ще засегнат науките за ума и духа  на българина и така в обществото ще се наложи една изкривена представа не само за народопсихологията, но и за философията на хода на историческия процес, чиято обосновка днес в България е основен мотив на  поведенческите актове на издигнатите личности. Затова именно когато се говори за история и за тълкувание на факти, трябва да се има предвид, че религиозната философия на историята в България изобщо не е разработена, а битуващите в публичното пространство твърдения за религиозността на българите   са наложени по политико-идеологически  причини през тоталитаризма, когато нямахме правото сами да даваме научни мнения за нас самите.  Не данните от историята и естествения език на историческите свидетелства доказват отделеност на българите от ценностите на християнската религия изобщо, а политико-идеологическото тълкувание  на отделни ограничени факти от миналото тенденциозно доказва едно безразличие  на българите към религиозните системи на света и отделеност от общата европейска християнска история, която до 1054г. има догматично единство. Тълкувайки историята без философското разбиране на ценнностите на православието и на църковните събития като опорен свод от база философски данни ние фактически превръщаме обективното историческо минало  във философски поддръжник на идеологията на онези личности, които са заинтересовани в България да бъде изтрито християнското съзнание изобщо.  И затова в тълкуванието на историята има подценяване на делото на св.цар Борис І, който ни е вкарал в Европа преди 1100 години. И това е станало след упорита борба с езичеството, защото за българите според истинската им история най-важното нещо на света е религиозността на народа и в драматизма на нашето Покръстване се вижда колко значима за българите е тяхната вяра и колоко важно е било да се пазят обичаите и вярванията на дедите им. Езическата реакция на сина на св.цар Борис І  не е политическа интрига, а опит да се отклонят българите от истините на християнството, което  напълно честно и безкористно поддръжниците на св.цар Борис І са приели със сърцата и умовете си. И фактът, че християнството побеждава езичеството в България доказва историческата предопределеност на православието да бъде  измерител за високата култура и хуманна деятелност на всеки светски господар, който Бог е  поставил да ръководи съдбините на поданиците му. Но да се върнем на въпроса за историята и нейните тълкувания.
Истината на историята изисква преразглеждане на тезите за българската съпричастност към идеите в областта на религията и на големите философски системи и това преразглеждане трябва да започне точно от разглеждане на философията на Покръстването при св.цар Борис І. Защото днес обстановката при Покръстването се повтаря и на нас ни е нужен едни нов цар Борис, който да изведе страната от религиозния хаос, в който се намира.  Нашествието на сектите и на другорелигиозни култова през годините на демокрация докзават, че дори  ние да не се интересуваме от религия, то религията се интересува от нас и ако на научно равнище не е направена религиозна обосновка на историческия процес, то това ще стане на житейско равнище чрез пропагандата на инославни и нетрадиционни за България религиозни практики. Както е било при Покръстването. Тогава историческите свидетелства разказват, че в България е имало мюсюлмански книги, еврейски проповедници, езически доктрини и всякакви култове, които историята на Средновековето познава. Същото е и днес и дейността на БПЦ в защита на истините на православието трябва да намири своя политически закрилник, както християнството  през ІХ век е намерило такъв в лицето на св.цар Борис І. С факта, че ние живеем на религиозен  кръстопът  българското образование и наука трябва да са наясно и да не си заравят главата в пясъка, подобно на щраус.  Затова именно една реабилитация на делото на св.цар Борис І в исторически и философски план ще доведе до заздравяване на религиозно-историческото съзнание на модерния българин и ще се отдаде дължимото на този знаменит български владетел, който след като покръсти народа си не се отдаде на  суетата на властта и на политическата сметка, а стана монах в манастир, с което доказа, че Покръстването не е прагматичен политически акт на избор между Изтока и Запада, а е акт на едно искрено религиозно сърце, за което истините на вярата струват повече от  житейската  суета на света.
Говорейки честно за философията на поведенческия акт на личността в историята, видяна като експонент на народопсихологията на цялата езиково-народностна общност обикновено ние имаме предвид именно делото на св.цар Борис І. Затова атеистите оспорват величието на българския Покръстител. Начинът, по който християнството се приема от българския народ и прагматичната политическа мотивация при избора на българите между Цариград и Рим обикновено в нехристиянската историография се считат като доказателство за вътрешната неприязън на българите да се християнизират и оттам  се “доказва”  битуващото в недрата на народа  отрицание на християнството, което е считано от атеистите  за химична етническа споителен смес на конструкта на народността, а не за висше откровение на богословски истини, които запазват в течение на вековете духа и смисъла на  Христовата проповед. Делото на св.цар Борис І  в официалната историческа представа в България е принизено и от факта, че българското Покръстване се мисли главно като политически акт, а не като метафизична  изява от страна на битийната философия на българите и на тяхното вселенско историческо съзнание и съответно историческа отговорност. Нехристиянския анализ на известните факти около  Покръстването предполагат една изначална индиферентност на българина към религиозността, която индиферентност обаче не може да бъде доказана от естествения език на историческите извори. А статистиката сочи, че всички запазени документи от български и небългарски произход до революционните идеи през Възраждането от средата на ХІХв. носят религиозен произход или най-малкото религиозен отенък. Всъщност оригиналните български исторически текстове от Средновековието казват, че българите са се заселили на Балканския полуостров изпълнявайки провиденциалистичната визия на своя водач-пророк за изпълнението на религиозна  мисия , а  българите са били богоопределени затова от Божественото откровение. Истината на историческите свидетелства казва, че защитата на религиозността на българите е основата на тяхната политическа философия от идването на Аспарух чак до войните за национално обединение през началото на ХХ век.  Освен това запазените документи от Първото българско царство доказват, че противопоставянето между България и Византия до 864г. не е било на икономически или институционално-политически принцип, а е било главно на религиозен принцип, което личи от делата на владетелите Крум и Омуртаг и от текста на надписа край Филипи, дело на владетеля Пресиян. Тази философия на религиозното противопоставяне между традиционната вяра на българите и техните исторически опоненти проличава във всички големи събития от българското минало и обяснява както философията на страданието на българите, така и философията на големия сблъсък на българската православна цивилизация с атеизма през модерността. Защото данните на историята доказват, че ако българите бяха формални християни то те по икономически и политически съображения щяха да приемат исляма, който до ХVІІІв., т.е. до появата на научно-техническия прогрес превъзхожда в социално-икономическо и военно-политическо отношение Запада. А българите остават  в православието пред турско робство, пазейки завета на св.цар Борис І, което показва че идеализма, а не прагматизма е водещо начало в българската национална философия и автентичната ни народопсихология.Затова, оценявайки делото на св.цар Борис І ние трябва да изхождаме не от политическото рацио на съвременния просветителски атеизъм, а от духа на конкретната историческа епоха и от анализа на сумата данни от последващата българска история, която е предначертана като философия на мисленето и действията на българна именно от акта на приемането на християнството, който акт никак не е бил формален.  Св.цар Борис І не е действал и мислел като обществен алхимик. Истината на вярата като канон, догмат и обред са били истинската причина за християнския избор на владетеля, а не промяната в международния статус на България.   Фактът, че св.цар Борис І отива в манастир и се отказва от света означава, че неговият избор не е бил продиктуван от рационални политически мотиви, а е бил следствие на едно дълбоко религиозно съзнание, което мисли с други параметри, различни от параметрите на атеистичния нихилизъм, характерен за философската природа на модерната историография. Жертвата на собствения му син, както и приемането на славянската азбука доказват едно много задълбочено познаване както на феномена на религиозността в човешкото съзнание, така и психологически мотив за действие, който е обоснован философски  от абсолютното  разбиране за истина и библейската представа за вечно битие. Действията на св.цар Борис І  разкриват едно много силно евангелско провиденциалистично мислене на българския владетел, който в победата си над езическата реакция е бил подкрепен от мнозинството от българския народ, който се е запознал с Евангелието не през 864 година, а още с идването си на Балканския полустров и е имал своите мъченици още по време на управлението на владетеля Омуртаг. Всъщност св.цар Борис І не налага с огън и меч християнството, а легализира обществено-политически на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващите бългрски родове. Изборът на св.цар Борис І е бил реален избор на народната демокрация през Средновековието , защото християнската проповед е била отколе разпространена сред българите  благодарение на големите славянски маси, присъединени към България след успешните войни срещу Византия при Крум. Затова действията на св.цар Борис І не могат да бъдат оценявани като диктаторски действия на един абсолютен самодържец, основан на политическия прагматизъм и на жажадата си за положителен международен имидж. Тези действия са следствие от философското превъзходство на християнството над другите религии, които тогава българският народ е познавал.А тези религии никак не са били малко. И изборът на  св.цар Борис І не е бил продиктуван от политически и икономически интерес,а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. Естествения език на историческите свидетелства казва ,че св.цар Борис – е приел християнството след като е бил поразен от един стенопис, показващ Страшния съд. Други източници казват, че той е бил убеден в християнството благодарение проповедта на сестра му, която е била кръстена в Цариград. Така или иначе тези свидетелства доказват, че изборът на владетеля не е бил обоснован  от рационални политически съображения, а е бил обоснован от истината на Библията и от достойнството на Църквата. Затова именно делото на св.цар Борис І включва приемане на православието, превеждане на християнските книги на славянобългарски език и създаване на органическа нация чрез физическо унищожение на езическия противник, с който очевидно не е бил Бог след като е загубил сраженията. Ето тези значими факти, които предопределят нашето развитие през вековете и благодарение на които ние и до днес съществуваме като самостоятелен културен субект в световната история онагледяват делото на св.цар Борис І, пред което всеки по съзнателен българин би трябвало да питае благоговейно чувство. Цар Борис начертава философията на нашата вечна национална доктрина, благодарение на която ние оцеляхме в изпитанията на времето. Ние чрез Покръстването видяхме Бога  и чрез честно и правомерно тълкувание на истинските факти на нашата история можем да сме сигурни, че и Бог ни е видял.
Затова  освен времето и личността на св.цар Борис І много факти и податки от българското минало могат да бъдат приложени в защитата на тезата за истинската и дълбока религиозност на българския народ. Тук става дума за реабилитация на делото и личността на останалите български светци, чието дело все още чака да бъде оценено подобаващо от страна на науката и образованието в България. И това е предмет на сериозни и задълбочени проучавния върху автеничната  религиозна философия на българската история, които проучвания един ден несъмнено ще се появят в полето на модерната българска културология и история. Защото християнското съзнание на българина победи тоталитаризма и тази победа следва да бъде използвана от философските приемници на делото на св.цар Борис І  за да запазим православието, славянобългарската писменост и органическото единство на нацията. Това е нашата задача като народ, чиято историческа мисия е поверена от Бога според казаното в средновековните български документи, чието изучаване в учебните заведения на страната съвременната БПЦ трябва да поощрява. Завършвайки ще отбележа, че ако историческата наука и масов обществен спомен не пазят спомен за светеца, това не е проблем за стойността на неговото дело. Но е сериозен проблем за българската нация  ако светците престанат да бъдат наши застъпници и свидетели пред Господа. За да измолим тяхната благословия днес на нас ни е нужно да им подражваме и колкото повече съвремения български политически елит подражава на философията на делото на св.цар Борис І като развива смисъла на неговата национална доктрина , толкова повече нашето съвременно битие ще получи шанс Господ да види истината в явните и тайните ни дела и да ни въздаде наяве, както е обещано в Евангелието. Защото Бог е по-голям фактор от силните господари на деня и с това убежедение е направено българското Покръстване от страна на св.цар Борис І, чиято пространствена и времева оценка  като любим народен водач винаги ще бъде в сърцата на потомците  докато я има България.
В България от Възраждането насетне има едни култ към героя на въоръжената борба, към мистико-епическото начало и към митологизация на образите, за които спомена се пази на всяка цен с програми в образованието и с целеви култови исторически паметници. Особен акцент се поставя на героите от близкото минало. Ако обаче погледнем в перспективен исторически поглед и сравним делата и словата на българите от всички епохи с тяхната функция и значение в историята от надвремеви и надпространствени характеристики ще видим, че най-великият българин на всички времена е св.цар Борис І, който формулира нашата национална кауза още през ІХ век като православие, славянобългаризъм и национална идея. Това се трите репера на вечното българско самосъзнание и са следствие от едно провиденциално разбиране за божественото като вечна истина и вечно добро, което българите са пазили от ІХ век насетне независимо от превратностите на историческата си съдба и е особено важно днес за пазим този завет на истината и доброто, заради което сме давали несметни жертви през цялата си бурна и високо грамотна национална история. Защото централната интрига в българската история не е запазването на териториите, колкото и важни да се те, а запазването на параметрите на истинската вяра, която гарантира Небесното царство на българите, тъй като централната историческа ос около която се движи всичко в българската история това е състоянието на религията. И БПЦ следва да си даде сметка, че в една културна, грамотна, образована и свободна среда мистико-ритуалните действия и мистико-конспиративните връзки с моментно овластени български и международни личности няма да я спаси от въпросите на българите, които според тяхното религиозно виждане са покровителствани и направлявани от Светия Дух, за който Църквата трябва сериозно да докаже, че действа в нейните човешки иземерения на организация и институционализиране извън ръководната роля на Главата й – Иисус Хрстос според нейното учение за същината на изключително сериозното и важно цивилизационно понятие “Църква”.